Дъщеря ни е зачената ин витро. Цялата процедура протече много леко и се получи от първия път. След зачеването смятахме, че големите проблеми са останали зад нас - но, за съжаление, те тепърва предстояха.

Бременността ми беше много проблемна. Кървене в четвърти месец, силно скъсена шийка на матката (под 1 см в 14 седмица), серклаж, лежане, инжекции фраксипарин - и всичко това придружено от непрекъснатия страх, че всеки момент можеш да загубиш бебето, което съвсем скоро си усетила да се движи в теб.

В крайна сметка успяхме да стигнем до 30 г.с. Беше петък вечер, на 18 декември и бях решила да украсявам коледната елха. В момента, в който закачих първата играчка, усетих как водите ми изтичат. Обадих се на лекаря, който следеше бременността ми, и поехме към Майчин дом. Не си бях взела нито документи, нито дрехи - единствената ми мисъл беше какво ще се случи с бебето.

В болницата ме сложиха на системи - за задържане на контракциите и антибиотици и започнаха курс с кортикостероиди за разгъване на дробчетата. След четвъртата инжекция, на 21 декември, със секцио се роди дъщеря ни.

Не можах да я видя тогава. Помня огромното си отчаяние, когато ми съобщиха, че е само 1270 грама. Малко след това я чух, че изплака и за първи път в живота си се разплаках от щастие.

Мария прекара 2 месеца в болницата. Първия ден дишаше сама в кислородна палатка. След това всеки ден състоянието й се влошаваше. Оказа се, че има инфекция на дробчетата, резистентна на антибиотиците, които й бяха включили профилактично. Получи Речник пневмоторакс и няколко дни беше с дрен в дробчето, за да изкарва въздуха и течностите. Белегът още се вижда. Имаше Речник жълтеница, Речник анемия и мозъчен кръвоизлив.

Вляха й толкова много лекарства, колкото аз не съм приемала през целия си живот. А тя беше малко над килограм и памперсът й стигаше до гърдичките.

Няма да описвам всички тревоги за живота й, огромното чувство за вина, притесненията дали няма да има трайни увреждания - не мисля, че мога да ги предам с думи на някой, който не е минал през това.

През февруари я взехме у дома. Внезапно се оказа, че сме изчели толкова много за проблемите на бременността и на недоносените - а толкова малко знаем как се гледа бебе.

Аз бях поддържала Речник лактация с цедене, но Мария не искаше да пие кърма. В болницата беше свикнала с АМ и пиеше кърма само ако я добавя към млякото. В началото не плачеше изобщо. Имаше колики, но явно в болницата не беше свикнала, че ще й обърнат внимание, ако плаче - и тихичко се превиваше и пъшкаше.

Постепенно свикнахме една с друга. В първите месеци ходехме на много прегледи - неонатолог, офталмолог, ТФЕ, невролог. Четири месеца ходихме на Речник рехабилитация.

Мария проходи сравнително рано - преди да навърши 1 година коригирана възраст. Сега е на 1 година и 3 месеца коригирана възраст, знае доста думички и се опитва да ги свързва. Не се спира въобще на едно място и ужасно обича да е сред хора. Все още е дребничка. С изключение на две хреми, не е боледувала.

Надявам се преждевременното й раждане да е най-голямото препятствие в живота й и отсега нататък всичко да бъде наред.

На всички, които преминават сега през това изпитание, бих искала да кажа: Пазете си силите - те ще са нужни на децата ви. Не се самообвинявайте, не се оставяйте на черните мисли и страховете - и без това повечето са извън вашия контрол. Преждевременното раждане е изпитание за детето, но и за родителите. Трудно е да създадеш връзка с бебето, когато то е в болница и го виждаш веднъж на няколко дни. Когато го приберете у дома, постепенно това ще се промени - с грижите, с първата усмивка, със заспиването в прегръдката на мама.

Не правете далечни планове, радвайте се на малките успехи днес и оставете времето и обичта ви да свършат останалото.

 

K2_PUBLISHED_IN Вашите истории

Стефан е сбъднатата ми мечта след 8 годишен стерилитет, резултат от успешно in vitro.

Имплантираха ми три ембриона, и трите се хванаха и после един по един започнаха да отпадат - серия кръвоизливи, отлепяне на плодни сакове и като цяло едно кошмарно начало на бременността.
Всъщност цялата ми бременност беше много тежка - серклаж, контракции от 15 г.с., силни лекарства.
В 32 г.с. ми се спука мехура - приеха ме в болница, лежах 1 седмица в предродилна зала на системи за задържане и в първата седмица на осмия месец се роди Стефан.


Много мъка събрах в болницата, много огорчение и ненавист към персонала, който си правеше каквото поиска и никой не ме чуваше, като им казвах важни неща за бебето - имаше разширени вентрикули, които още пренатално бяха установени, дадох им снимка от видеозона, но те я изгубиха.. Така и не му направиха трансфонтанелна ехография, заведох го по собствено желание, като излязох от болницата.

Стефан се роди 2300 кг, 43 см, 33 г.с. В добро общо състояние

Пренатално му бяха установени разширени вентрикули от доктора, който следеше бременността ми, но лекарят който ми прави секциото не обърна внимание на това, дори не погледна УЗИ снимките които му дадох.

Просто няма съгласуваност между лекарите. Аз не се бях следила в Майчин дом, щях да раждам на друго място, но в тези гестационни седмици не ме искаха никъде другаде.

Престоят ми беше кошмарен, отвратителен персонал, неглижиране на проблемите ни.

След изписването взех нещата в свои ръце, и до ден днешен е така - нямам доверие на всеки лекар. Стефан има трима педиатри, като всеки един се занимава с конкретно нещо.

Водих го по собствена инициатива при доц. Ралица Георгиева за проследяване на вентрикулите. За щастие те не се увеличаваха.

На Речник рехабилитация също го водех, въпреки че според докторите нямаше нужда/, в последствие виках рехабилитатор в къщи.

В тази държава ако не вземеш нещата в свои ръце нямаш шанс за оцеляване. Страшно е да зависиш от някого, на когото просто не му пука.

Сега сме добре, Стефан се развива нормално, настигнал е връстниците си и е добро дете.

Снимка: интернет

 

 

K2_PUBLISHED_IN Вашите истории


Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446