Казвам се Женя Драгомирова Димитрова, на 32 год. от Варна. Първата ми бременност завърши с кухо яйце и затова при втората ме наблюдаваха повече, пих хормони до 3-тия месец, но като цяло нямах проблеми, изследванията ми бяха добри, нямах високо кръвно, висока захар. Но въпреки всичко на 24.05.2010 г. ми изтекоха водите-бистра течност и по спешност се наложи да се предизвика раждане, но лежах за задържане за 3 дни, тъй като ми поставиха лекарство за по-добро разтваряне на дробчетата на бебето.

И така на 27.05.2010 г. родих моето момченце Добромир, 40 см, 1480 гр. 2-а месеца и 8 дни по-рано от термина ми (05.08.2010) в 30 г.с. Мен ме изписаха след 3 дни, но моето бебенце остана в кувьоз в болницата (АГ-Варна). Още докато бях в болницата по съвет на моята сестра, която кърми дъщеря си 1 год. и 4 мес., изцеждах на ръка дори и няколко капки от коластрата. За съжаление моето бебе не можа да опита и капка от моята коластра.

Като се прибрах в къщи вече имах зряла кърма. Първият ден изцедих гърдите на ръка, но се разраниха, тъй като не знаех точната техника за цедене на ръка. Излекувах ги с крем за зърна и като оставих капчици кърма да изсъхнат на въздух върху разранените гърди. След това от моята сестра се сдобих с помпа за кърма. С нея за мене беше много по-лесно цеденето. Така започнах да цедя през 3 часа като само вечерта в 3ч. си почивах и спях. В Неонатология към АГ-Варна можеше майките да даряват кърма, която се давала на бебетата. Това ставаше като се събираше кърма 24 часа и се носеше в отделението в 12 ч. на обяд. В този час се научаваха и сведения за бебетата - как е здравословното им състояние, дали наддават, дали се хранят и т.н. За съжаление можеше да видиш беебто си само веднъж в седмицата за ок. 5-10 мин. И то само през , без да можеш да го докоснеш поне за секунда, но аз си казвах трябва да съм силна, да не падам духом за доброто на моето момченце. Но това бяха правилата на болниците в България. Така около 10 дена бебето ми беше на командно Речник дишане, след това на кислород, а след време започна да диша самичко и беше в кувьоза само заради ниското си тегло. Започна да се храни добре, наддаваше, понякога връщаше назад, но това беше нормално. Поради обработката на белите дробове с медикаменти, изкара Речник пневмония и някаква инфекция, но Благодаря на Бога успя да ги превъзмогне.

Това цедене и носене на кърма продължи 34 дни, след това понеже ми е първо бебе го преведоха в отделение за Jenya_Dimitrova2доотглеждане на недоносени бебета към Дом, майка и дете – Виница. В същият ден имаше свиждане и аз за първи път успях да погаля моята рожба за секунда. Преведоха бебето с тегло 1810 гр. и го поставиха отново в  кувьоз във Виница за няколко дена докато стане 2000 гр. След това го извадиха на легло и можех да си го гушкам като отида на свиждане. Това бяха най-щастливите ми дни. Отново свиждането беше само веднъж в седмицата за ок 15 мин. Докато бебето е в ръцете ти изпитваш най-голямата радост на света, но когато стане време да го върнеш отново на акушерките се чувстваш много нещастна. Въпреки това си казваш остава още малко и моето бебе ще си е при мен у дома в неговото креватче. Най-лошото беше, че поради опасност от инфекции във Виница не ми разрешиха да нося кърма за моето бебе. Това е така в някои от Българските болници и според мене не е правилно, но правилата са си правила. Наложи се да се цедя и да замръзявам кърма, за да успея да запазя лактацията до завръщането на моят син. Това може би беше най-трудния период преди да успея да си го взема у дома.

Но въпреки всичко аз всеки ден си повтарях „Кърмата е най-доброто за моето бебе - мога да я запазя за него. Ще успея!”. Във Виница хранеха бебетата с АМ. Там ме уверяваха, че Добромир има много добър сукателен Речник рефлекс, добре се храни, добре наддава и най-вероятно ще успее да засуче гърдата. И наистина след като стана 2710 гр. на 40 дни изписаха моето малко същество. Аз не знаех как се гледа бебе, как се кърми, бях чела много книги, но все пак друга е реалността. За това много ми помогна моята майка с начина на постяване на бебето на гърда, и с грижите околко малкия Добчо. Майка ми успешно е кърмила мен и сестра ми. Може би най-големият ми страх беше дали бебето ще засуче...

За първи път поставих бебето на гърда в деня, в който Добчо си дойде в къщи, засука но много кратко време и аз се притесних и взех кантар от сестра ми, за да го тегля колко изсуква. Оказа се, че изсуква само 4 гр. кърма, наложи се да се доизцеждам и да го дохранвам с изцедена кърма. Той трябваше да изяжда 45 гр. кърма или АМ Фризопре. Така няколко пъти го дохраних с кърма, докато не се свързах с Иви (Лидер за кърмене към Ла Лече Лига). Тя ме посъветва да направя така наречената компресия на гърдата, аз я послушах и бебето изсука ок. 30 гр. Тогава бях най-щастливата майка на света. Така правих всеки път, постепено спрях да го захранвам, спрях и да доизцеждам гърдите си. Моята кърма се беше регулирала по нуждите на бебето. От страх, че не наддава, докато не направи 6000 гр. го теглих всеки ден. Когато имаше дни, в които бебето не наддава добре се съветвах отново с Иви и тя ми помагаше с тънкостите в кърменето (дали бебето да суче само от една гърда или от двете и т.н.) Голям резултат за мен като лактогонни средства се оказаха суровите орехи и други ядки, лактогонен чай и лук. Така Добчо се научи да суче, дори вече суче и за по-кратко време. Но това не е всичко, свързано с недоносените бебета. При раждането си те са с недоразвити Речник ретина, имат шум в сърцето, тъй като не всички кръвоносни съдове се затварят, има опасност от Речник Хидроцефалия на главичката. По препоръка на лекарите се ходи на контролни прегледи за всичко. При нас за сега всичко е наред, дай Боже да е така и за напред. По психическо и физическо развитие децата изостават, гледата се приравнените месеци( гестационната възраст). През цялото време ме подкрепяше мъжа ми и цялото ми семейство, което продължава и до сега.

С горните редове се надявам да дам кураж и сили на всяка една майка, родила по-рано своето бебе. В заключение искам да и кажа: Бъди силна, не се притеснявай твърде много, направи всичко възможно да запазиш кърмата си за своето мъничко същество, защото то има най-много нужда от нея - тази вълшебна храна за неговото развитие.

K2_PUBLISHED_IN Вашите истории

Казвам Нина и съм майки на прекрасните близнаци Мартин и Йоана. Те са смисъла на нашия живот, една сбъдната мечта, за която чакахме почти 11 години да се случи.
Дълго време ни отне за да разберем, че не можем да имаме деца по нормалния начин, след много ходене по лекари, болници, клиники, ние намерихме нашия доктор в лицето на д-р Стаменов. За нас той не е само лекар, а човекът който ни направи щастливи, който ни накара да повярваме, че чудесата се случват. Но тогава не знаехме, че пътят по който трябва да минем ще бъде толкова труден, тежък, трънлив...пропит с много мъка, сълзи и болка. След много разговори, прегледи, изследвания решихме да пробваме и започнахме с ИКСИ. За наше щастие се получи още първият път. След няколко седмици ни казаха, че чакаме две момиченца. Нямаше по-голяма радост за моя мъж, бъдещ татко на две девойки. Ходехме често на прегледи, гледахме как малките девойки ритат, как се опитват да общуват с нас. За начало си имах една спокойна и прекрасна бременност. Един ден, бях в началото на 21 г.с. на поредният преглед един лекар ни каза, че водите на едното бебе са по-малко.

Изпаднах в ужас, как така, какво ще стане сега? Какво следва? Приеха ме в билница, бях в началото на 23 г.с. Лежах плътно цели две седмици. Непрекъснато ми влизаха какви ли не лекарства, атибиотици, през няколко дни правих прегледи, изследвания. Но явно съдбата беше решила друго и в началото на 25 г.с. водите на едната бебка се пукнаха и след 22 часови болезнени контрацкии аз родих по нормалне начин двете си бебета. Разбира се, не чух веселата песничка "Честит рожден ден", защото около мен по-скоро се суетяха лекари и неонатолози, които се опитваха да спасят двете бебета, родени в толкова ранна седмица и толкова рискови. Бяха много малки, едната бебка беше само 680 гр. а, другата 730 гр. Голяма дата 9 септември, няма що... В началото бях толкова изплашена, че дори не мислих дали са живи или не, отказвах да отида да ги видя. За мен някак си всичко беше приключило. Явно всичко е било плод на стреса, на шока който изживявах. След няколко часа съпругът ми дойде и каза, че е бил при тях. Че са малки, сладки и ме чакат да отида да ги видя.

До тогава не бях стъпвала в Неонатологичен интензивен сектор, кувьози, малки бебета, апарати. Но никога няма да ги забравя, моите две прекрасни кукли, бяха в един кувьоз, едната беше с розова шапка, а другата с бяла. Малки, сладки, целите в маркучета, прикачени към някакви машини, които на мен тогава не ми говориха нищо. При мен дойде д-р Масларска, завеждаща Неонатологичното отделение на болница Токуда и ми каза, че бебетата са в много критично състояние, много незряли  и че първите 72 часа за жизнено важни. На 11 септември ни се обадиха да отидем до болницата, не беше в часа за свиждането и наистина много се уплашихме. По-малката бебка не беше издържала, беше си отишла. Плаках много, като че ли не съм я имала за два дни, а за две години. Прибрахме се съкрушени у дома. Но си казахме, имаме още една бебка, трябва да сме силни за нея. Минаха седем дни и ни разрешиха да я кръстим. Дадохме й името Александра. Тя се бори много, всеки ден ходих при нея да я виждам, говорих й, тя започна да расте, постепенно махнаха тръбите, но тя все още се нуждаеше от кислород. Дробчето не се развиваше и след време се потвърди, че тя е с Бронхопулмонална Речник дисплазия, последен стадий, най-рисковия. Решихме да пробваме лечение в чужбина,открихме клиника в Израел и от тук започнаха истинските мъки. За няколко дни трябваше да се преведе огромна сума пари, да намерим  превоз или начин детето да бъде закарано до там. Оказа се, че в България няма въздушна линейка и ние сами трябваше да намерим и наемем такава. Удоволсвието струваше страшно много пари, но аз исках да дам последен шанс на Алекс, за да може тя да живее. Всичко се случи през февруари месец, вторник вечерта. д-р Масларска беше уредила полицейски ескорт до летището, закарахме я, изчакахме самолета и след като лекарите дойдоха установиха, че тя е в много критично състояние и има голям риск да бъде превозена и че може да почине още в самолета. Беше интубирана, а за целта трябваше да мине на амбу, за да може да лети. След 3 часова борба и разправии, върнахме детето обратно в болницата, където тя вече беше в много критично състояние. На следващият ден знаехме вече, че се влошава, бяха й включени няколко антибиотика.

В петък ни се обадиха сутринта и ни помолиха да отидем и да си вземем сбогом с нея. Гледката беше потресаваща. Няма да излъжа, че моя мъж остаря с 10 год пред очите ми. Шокът за него беше огромен. Седях и я гледах, погалих я, виждах послените искрици живот в очите й. Помилвах я за последно и й позволих да си отиде. Нямаше смисъл вече да се мъчи. Прибрахме се у дома и зачакахме най-ужасното телефонно обаждане. То дойде в 17ч. Сърчицето й беше спряло. Алекс живя 5 месеца и 11 дена.


Плаках няколко дни, вдигнах глава и реших, че няма да се откажа. Заради нея и нейната сестричка аз трябваше да продължа напред.
2010 год видях положителния тест за втори път. Беше ме ужасно страх, всяка минута се молех и треперех дали всичко ще е наред. Този път чакахме момче и момиче.
Минаха няколко месеца, прокървих, лежах 30 дни в болница на легло, само и само всичко да е наред с моите бебета. След 6 месец се поусокоих. За съжление този път в 25 г.с. загубих майка си. Белодробна Речник емболия. Тя като че ли спаси моите бебета, и вместо да загубя тях, Той взе нея. Мина 9 сепетемви и вече бях уверена, че всичко ще е наред. Да, но на 10  с/у 11 септември единия мехур се спука. Беше 01ч през нощта, но сега бях в 29 г.с. и 4 дни. Да, отново беше рано, но някак си бяхме се подготвили, с кортикостероиди, с антибиотично лечение. Обадих се на моята лекарка, д-р Колева, жената която ни помогна тази бременност да стигне толкова напред и й казах, че водите са ми изтекли. Веднага ме приеха в Токуда болница където се опитаха да спрат раждането поне с няколко часа, а ако е възможно и с няколко дена. Но, уви, децата не мислеха така. Оказа се, че Марти си е спукал мехура, човекът просто е искал вече да излиза.

И така на 11 септември в 11.05 първи проплака Марти, тежеше 1170 гр, а в 11.06ч проплака и Йоанка, която тежеше само 930гр. Малко преди да започне секциото д-р Масларска дойде до мен и ми стисна ръката, знаех, че сме в най-добрите ръце  и че всичко ще бъде наред. Лежах в една стая с още 3 майки, чиито деца бяха непрекъснато до тях. А аз бях сама, лежах и мсилих за Йоанка и Марти, как са, добре ли са. Гърдите ми протекоха, слезе и кърмата, а аз нямах дете за да го сложа да суче. Започнах да давам кърма от 4 ден на раждането им. Това се превърна във моя фикс идея и знаех, че е изключително важно за Марти и Йо. Ходех на свиждане всеки ден, говорих им, галех ги, но никога не си позволявах да плача до кувьоза. Не може едни малки бебета, които нямат един килограм да са по-силни от нас. Те се бореха, те даваха всичко от себе си.

Лека-полека виждах как растат, трупат грамчета и ето че дойде деня в който с Марти се гушнахме за първи път. Сложих го на гърда и нямаше по-голямо удоволствие да видя как сви ръчички и засука. Йо се развиваше малко по-бавно, при нея имаше малко повече проблеми. Помня денят в кой д-р Масларска ни каза, че утре можем да си заведем Марти у дома, бяхме толкова радостни, но и шокирани, как ли щяхме да се справим.. И така след 81 дена прекарани в Неонатологията на болница Токуда, на 30 ноември Марти си дойде у дома, а за наша радост Йо само 4 дни след него. От тогава нашата къща е изпълнена с детски смях и сълзи, а нашия живот с нещо смислено и уникално, нашите две прекрасни деца.

7


Минавайки през всичко това осъзнах, че да си майка на недоносено бебе звучи страшно. Ние не сме запознати с термина " недоносено бебе", никой не ни казва какво може да се случи, какво да очакваме, как да се държим. Никой не ни дава сила и надежда. За това реших да основа тази Фондация, за да помагам на всички Вас, които сте се или ще се сблъскате с проблема недоносено бебе. Но искам да Ви кажа, че нашите бебета са уникални, те са Дар Божи. А ние трябва да сме силни и да вярваме, да сме до тях и да им дадем най-доброто от себе си. Защото те го заслужават.

K2_PUBLISHED_IN Вашите истории


Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446