Историята на Десислава и малката Йоана, родена с тегло 1950 гр.

Казвам се Десислава Петрова от гр. Русе, на 30 години. Родих преждевременно в края на 32 г.с. Бременноста ми беше рискова – прокървяване в трети месец, последвал серклаж в 4-ти. Бях с разкритие явно почти от самото начало, а шийката ми, въпреки серклажа продължаваше да се скъсява. До края на седми месец беше стигнала рисковите размери от 7 мм., но все пак серклажа държеше и си вършеше работа. През почти цялата бременност лежах в къщи на легло. Работех от къщи, но понеже работата ми беше на компютър, работех легнала и то само и само времето да минава и да не изпадам в депресия. Всеки месец отивах обнадеждена на преглед и се връщах с наведена глава и сълзи в очите, и в главата ми отекваха думите на доктора за поредното скъсяване на шийката и последвалото увеличение на разкритието. С нетърпение чаках да вляза в осми месец, за да съм сигурна, че ако родя детето ми ще има шанс за живот и да диша само.


Пиех по 14 хапчета на ден. Всичко вървеше добре до сутринта на 10 април. Събудих се около 6 часа с контракции на 4-5 мин. Дори не ме болеше, което за мен беше странно. Обадих се на сестра ми да питам, дали наистина са контракции, а и аз все пак очаквах да родя с изтекли води, заради почти липсващата шийка. Тези контракции не бяха в списъка въобще. Събудих Марти, за да се приготвим да тръгваме за Тутракан, защото следящия ми гинеколог е от там, а и не исках да раждам в Русе.


Към 7 и нещо вече бяхме там. Настаниха ме в родилно, след кратко разкарване от страна на екипа на бърза помощ, понеже нямах обменна карта (не бях стигнала 45 дни преди термин, за да ми бъде издадена такава) и те трябваше да ми дадат направление за хоспитализация. Както и да е всичко мина и аз се добрах до легло и с нетърпение за пръв път се молех да ми сложат система за задържане колкото се може по-бързо. Най-страшния момент настъпи, когато Марти си тръгна. Останах сама и незнаеща какво ще се случи от тук насетне. Знаех, че до ден два ще родя, но не знаех какво ме очаква.


Успяха да овладеят контракциите и аз поспах малко. Дойде обаче нощта. Мен ме почнаха отново болките. Първо бяха на 10 мин, станаха на 5 и се заех да търся дежурната акушерка – Атанасова. С куп медикаменти тя се справи чудесно и пак можех да се отпусна и да спя. На сутринта по време на визитация докторите решиха, че наистина не ми е момента да раждам и ще ме местят в гинекология, за да продължим с терапията за белите дробове на бебето и системите за задържане. Всички се молеха да задържим раждането колкото се може повече. През деня всичко беше наред, но дойде пак нощта. Тази акушерка Атанасова имаше късмета този път да е нощна смяна в гинекология. Последва същата процедура като предната нощ, но този път без резултат. Към 1 часа някъде ми падна тапата. Акушерката почти през цялото време поддържа връзка с моя гинеколог (д-р Любомир Бойчев) и го уведомяваше за състоянието ми. В 2 часа дойде д-р Богомил Бойчев, брат на следящия ме лекар и също много добър такъв. През следващите 2 часа той се опитваше да направи всичко възможно контракциите ми да бъдат спрени, но уви – нищо не помогна. Към 4 часа взе решение, че ще махне серклажа и ще раждам. Спомних си единствено, за това че Марти като идва вечерта на свиждане при мен го помолих да ми донесе памперси за новородено и превръзки за родилки, защото „аз утре ще родя” – това ми бяха думите. Не чувствах нищо, просто исках болката да спре. Имах болка не от самите контракции, а имах чувството, че конците от серклажа се врязват в мен. Отделно системите за задържане ми предизвикваха сърцебиене, задух, треперене и ми ставаше ужасно топло.


В 4 и нещо вече бях настанена в родилна зала със свален серклаж. Вече можех да си поема въздух, защото контракциите не бяха страшни. Молех се до 6 часа да съм родила, защото мъжа ми в 6 щеше да ми се обади, а исках аз да го изпреваря с новината. Точно в 6 часа на 12 април 2011 изплака нашата малка дъщеря. Изплака е точната дума, защото тя дишаше сама. Поеха я д-р Любомир Бойчев и акушерка Атанасова, която две нощи бе неотлъчно до мен. Спомням си само, че попитах как е детето, момиче ли е, диша ли. Отговориха ми, че детето е добре и диша само, след което помолих санитарка да ми донесе телефона. Звъннах на Марти да го зарадвам, че е станал татко на една малка принцеса с мерки 1950 гр и 45 см. АПГАР теста й на първата минута беше 9. Тук все още не знаех, че следващите дни няма да гушкам това мило създание, което ми го дадоха само за около минута. Мен ме настаниха в стая, нея в кувьоз. Двете имахме по една розова лентичка – Бебе 7, което след това получи царственото име Йоана.
За сметка на не така хубавата ми бременност, имах прекрасно раждане. Без почти никаква лекарска намеса и само с 2 шева. Всичко продължи не повече от 2 часа, а самото излизане на бебето беше точно с 2 напъна. Чувството е неповторимо, не мога да го опиша с думи. През цялото раждане имах чувството, че съм извън тялото си и съм страничен наблюдател. Представях си всяко нещо, което се случва с мен и не мога да видя. Усещах положението на бебето и дори знаех кога точно излиза. Много исках този момент да го споделя с Марти, но плановете ни така и не се осъществиха. Два часа след като родих се чувствах като нов човек. Отново ходех, вече нямаше причина да лежа
След три дни мен ме изписаха. Тук вече се осъзнах какво точно се случва. Аз си тръгвам от болницата, а детето ми остава. Беше ми ужасно трудно. Прибрах се в къщи, за да й подредим багажа. Аз започнах по-усилено цедене, защото на другия ден се връщах отново в Тутракан и всеки ден трябваше да нося кърма. Живях в друг град до нейното изписване. Сама, далеч от мъжа ми, чиято подрепа имах по телефона, а когато можеше идваше и той при нас. Това, което изпитвах през всичките тези 20 дни, беше душевна болка. Болка от това, че в този момент трябваше да съм сама и силна. Далеч от подкрепата на мъжа ми, на който също не му беше лесно.


Престоя на малката в кувьоза беше само, за да е на топло. Дишаше си сама. От третия си ден е само на кърма – цедях и носех по няколко пъти на ден. Пускаха ме по всяко едно време да я гледам. Разрешаваха ми да я пипам дори, след като старателно се почиствах с дезинфектант. В случаите, когато баща й беше при мен, пускаха и него. Много съм благодарна за това отношение, което получих в МБАЛ Тутракан. Другаде надали щеше да е същото. И така следващите дни минаваха в цедене и носене на кърма по няколко пъти на ден. Плачех постоянно, че съм далеч от детето – исках да я гушкам, нищо повече. Нямах желание за нищо друго. Първите няколко дни тя спадна доста на тегло. Чаках с нетърпение деня, в който ще ми кажат, че е качила, дори и няколко грама. Не закъсня и този ден. Така тя почна да трупа грамчета ден след ден и моята надежда за скорошно прибиране у дома се увеличаваше.
За пръв път гушнах дъщеря си на нейния 14 ден. Отидох вечерта да нося мляко, тъкмо я къпеха. Повиха я с пелена, за да не й е студено и ми я дадоха. Стоях може би час и нещо в детска стая. Нищо не чувах, нищо друго освен нея не виждах. Стоях и я съзерцавах. Дори не можех да мисля в този момент. Аз държах дъщеря си. Тя ме изучаваше с поглед. Не заспа в ръцете ми, не проплака. Стояхме и се гледахме една друга. Още помня как акушерката дойде и ми я взе от ръцете. Върна я в кувьоза и аз трябваше да си тръгна.


След още два дни аз влязох в болницата. Йоана беше станала 2210 гр. Извадиха я от кувьоза и ни настаниха в стая, за да се пробвам да я кърмя. За съжаление не се оказа толкова лесно, колкото си мислех. Детето ми дори не можеше да гълта. До този момент я хранеха със сонда по 50-60 мл на 2 часа и 30 мин. След дълго и упорито пробване да поставим Йоана на гърда взех решение, че докато сме в болницата ще се храним с шише, а после ще го мислим кърменето. Условието да си тръгнем двете в следващите няколко дни от там беше тя да наддава. Усилията да я накарам да гълта бяха огромни, но си струваха. Изцеждах малко мляко в устата й след което повдигах брадичката с надежда сама да се сети какво да прави. Престоя ни там беше цели 4 дни, през които я хранех на всеки час с по около 20-30 мл, от които почти половината отиваха по пелените. Почти не спях. Сякаш някой бе инжектирал в мен голяма доза адреналин, защото не ми се спеше. Дните там минаваха в хранене, цедене и съзерцаване на това малко съкровище. За моя радост обаче за тези 4 дни наддаде цели 90 грама. Така на 2 май решиха, че е време да си ходим у дома. Нямаше по-голяма радост за мен и мъжа ми.


Най-накрая в къщи. Храненето продължаваше по почти същата процедура. Йоана спеше през цялото време, добре че се будеше за хранене. Със поставянето на гърда не се справих, но пък към днешна дата детето е все още на кърма. Хапва по 80-90 мл на 3 часа с едно нощно хранене. В края на трети месец тежеше 5020гр и беше станала цели 58см. Няма никакви увреждания и се моля и занапред да е така.
Никога няма да мога да изкажа благодарността си на следящия ме гинеколог – д-р Любомир Бойчев и брат му д-р Богомил Бойчев, който в труден момент беше до мен. Също така и на акушерка Атанасова, която изкара две тежки нощни смени с мен. Цял живот ще сме благодарни и за положените грижи за дъщеря ни на педиатрите в болницата и най-вече на д-р Бойчева.

Равносметката е: родих в края на 32 седмица, момиче, 1950 гр и 45 см със самостоятелно Речник дишане. АПГАР 9. Стоя 16 дни в кувьоз и 4 дни извън него. От 20-тия ден сме си у дома, изписаха я с тегло 2300. За 1 месец качи 1300 гр и продължава да наддава добре.

От раждането до сега се цедя и храня с шише. Въпреки, че имаше доста дни, в които ми е било трудно, за миг не съм и помисляла да се откажа от цеденето. За мен е важно тя да приема кърма, независимо от начина, по който ще я получи.
Най-трудни бяха дните, в които бяхме разделени, но всичко е зад гърба ни.


На всички, които тепърва минават по този път искам да дам кураж и да кажа, че жертвите и трудностите, през които ще минат си заслужават и няма по-щастлив момент от този, когато бебчето си дойде у дома. За миг не губете надежда и вярвайте, че вашите малки деца носят в себе си сила и желание за живот и са много по-борбени отколкото самите ние предполагаме.



Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446