МОЕТО дете, моят нов свят!

Раждане: 33 г.с.
Размери: 1400 гр., 36 см.
Болничен престой: 45 дни.
Причина за раждане: ХЕЛП синдром.


Здравейте, станах майка на 16.09.2010 г. Това бе най-прекрасният ден в живота ми и едновременно с това най-кошмарния. Толкова дълго чаках този момент, толкова нощи се бях подготвяла -за това как ще протече раждането, колко ще ме боли, как ще се мъча, за да родя, толкова пъти си представях как ми дават бебето и как му се радвам. Но... Нищо от това не успях да изпитам. Всъщност дори не мога да ви разкажа нищо за раждането си, защото нямам спомен от този ден. Имам само странни и необясними видения - как нечий глас ми разказва как се бори бебето.. Помня как се молех да умра, как не ми достигаха сили да дишам и тайно плачех не нямам сили да продължа. Помня онзи разговор със себе в който си мислех, че никога няма да се върна и после как сама на себе си казвах: "А кой ще гледа бебето, кой ще се грижи за него. Нима няма да се бориш, за да чуеш думата "мамо". Бори се, защото той се бори заради теб". След шест дневна медикаментозна кома се събудих на 22 септември. Разни лекари се суетяха напред - назад и ме оглеждаха сякаш съм призрак, говориха ми странни работи, които изобщо не разбирах; дори недоумявах къде съм и какво се е случило. Тогава ми светна онази червена светлинка със спомени и сънища. Изпаднах в паника гледах си корема, а там определено го нямаше моето бебе; но нямах бебе и до себе си. Ако до този момент виждах светлини сега всички те изгаснаха, изчезнаха. Беше ме страх да попитам какво се случва. Докторите ми казаха, че имам бебе, но сме в различни болници заради физическото състояние на двамата. На 29 – тия ден след раждането си успях да стъпя сама на крака и ме заведоха да видя Владислав. За пръв път го видях. Стоях тайно в един коридор и чаках, чаках. Беше мрачно, тягостно и тези мръсни прозорци пред мен... Екот на колела се разнесе по коридора. Сърцето ми подскачаше. Шума спря, сърцето ми спря, мозъка ми блокира. Изпълних се с всичката радост и болка на света. Океан от сълзи се надигаше към очите ми, преглъщах сълзите преди да са ме удавили и се усмихвах, както никога до сега. Това обърна целия ми свят. Изведнъж разбрах, осъзнах, че това малко чисто същество е моето бебе – МОЕТО дете, моят нов свят. Изведнъж станах по-силна, по-жива, защото знаех, че трябва да бъда с детето си, трябва да се боря заедно с него. Всеки ден ходех до болницата и го виждах за 2 минути през една стъклена врата, всеки ден се молех за онзи момент, в който ще мога да го докосна. И този момент наистина дойде – след 45 дни го направих, докоснах целия си свят, прегърнах мечтата си. Днес Владислав е на 3 години и е всичко, за което съм мечтала. Гордея се с него и неговата сила. Повярвайте ми, тези малки дечица са най-силни и борбени, затова по-късно, когато ви ядосват не забравяйте, че те са силни характери и водят своята битка на всяка цена.
Искам да благодаря на съпруга си, който мина през целия ужас заедно с мен и бе до мен, на родителите ми, които се молиха за нас и бяха до нас, на всичките ни приятели, които ни бяха опора в най-тежкия момент.
Искам да изкажа безкрайни благодарности на д-р Рени Ковачева и д- р Милко Недялков, които спасиха живота ми и на д-р Детелина Стоичкова, която обгрижваше Влади и го прави и до днес.
Всъщност за първи път разказвам за себе си, но се надявам да вдъхна сили и на други майки. Бъдете силни и изпълнени с вяра!
Искам да помоля Фондация „Нашите недоносени деца" да се борят затова след раждането на недоносено бебе майките да бъдат близо до децата си, защото така ще бъдат по-силни да водят тази трудна битка.



Банер

Семеен Център "Малки чудеса"

комплексна подкрепа с грижа за
ранното детско развитие

Семеен Център Малки Чудеса

гр. София, ул. “Майор Димитър Думбалаков” 38, ет. 4 и 5 | тел. 0887 545 446