Привет, ние сме Рада, Митя, Матей и Сава. Когато се появи Сава, тежеше колкото пилетата, които купуваме от магазина. Всичко си вървеше нормално и както трябва и изведнъж Сава, от нетърпение, се появи толкова рано, че никой не го очакваше. Без предупреждение или каквито и да е предварителни съмнения, че е възможно и ще го направи. За щастие, с Рада всичко беше наред и притесненията се прехвърлиха само към нетърпеливия Сава. Колкото и да се притеснявахме, кой знае с какво не можехме да помагаме и постепенно ни остана единствено да се информираме за състоянието му. Разбира се, никой не се ангажираше с прогнози, просто стандартните фрази, зад които търсехме скрит смисъл и постепенно започнахме да се примиряваме и разбираме, че дори и някой да ни окуражи всичко може да се промени отново. Така ден след ден, обаждане, свиждане, отново и отново, превърна се в нещо привично, без което не можеш. Опознахме лекарите, сестрите и санитарите, наблюдавахме и Сава без да можем да си позволим да се зарадваме или изобщо да си мислим как ще се развие всичко нататък. Спомням се отчетливо 1-ви март - когато отидохме да го видим, сполучливо се падна ден със свиждане, и докато се чудехме дали…

Здравейте, искам да споделя нашата история с Вас и с родителите, които ще я прочетат. Искам да споделя трънливия ни път, завършил благополучно. Много бих искала тази история да даде кураж, вяра и търпение на всеки, който я прочете или се припознае с нея. Ето я и нея.... Преди да забременея се оказа, че освен чрез ин витро процедура, не можем да имаме деца. През 2018 г. стигнахме до извода, че няма какво да чакаме и трябва да действаме, защото нищо не е гаранция. В един прекрасен ден отидохме да видим дали всичко се е получило и се оказа, че всичко е наред и имаме 2 прекрасни малки точици, но този радостен ден се оказа едва само няколко часа, в същия този ден аз се озовах в болница Шейново в София, с изключително силни болки, след цял 1 месец на борба с обезболяващи и куп други неща, загубих едната си точица в корема. Последва спешна животоспасяваща за мен операция и се оказа, че съм имала торзия на яйчника в следствие на хиперстимулационен синдром и загубих и него, наложи се да го отрежат. Така последва и друга лоша новина, че на другата ми точица, която беше едва в 9 г.с., че…

Ще ви разкажем една история за надеждата, вярата и в крайна сметка чудото на волята за живот. Това не е история като всяка друга, това е историята на най-малкото геройче, до което сме се докосвали някога. Стела и съпругът й живеят от дълги години в Германия. След година и половина опити за забременяване се насочват към лапароскопско изследване за проходимост на тръбите. В крайна сметка се оказва, че причината за трудностите е запушване на фалопиевите тръби. Така се насочват към инвитро клиника в Улм, Германия. Следват месеци лечение на щитовидната жлеза и след това стимулации за ИКСИ процедура. И така през януари 2017 Стела разбира щастливата новина, че в утробата си има 2 ембриона. Две мънички точици щастие. Бременността се случва от първия път и радостта е голяма. "Щастливка - на тази възраст (39 години) от първия път заченах." Но за съжаление в 5 г.с. започнали проблемите. Обилно кървене, след което загубва едното бебе. Поредица от проблеми превръщат бременността в истински кошмар - малка матка, проблеми с плацентата, малко околоплодни води, риск от тромбоза, резус фактор, високо кръвно налягане. И така през два дни се налага посещение при лекаря, заради кръвното налягане. След 18 г.с., след два поредни прегледа, доктора…

Във времето, което прекарах в неонатологичното отделение, както и в месеците след това, като терапевт осъзнавах, че трябва да се грижа за себе си, за да остана стабилна и да оцелея, изправена пред толкова много ежедневни стресови фактори. За съжаление установих, че полагането на грижа за себе си е по-лесно на теория, отколкото на практика, а нещата, които ми предлагаха хората (да спя повече, да си взема ден почивка и др.) често пъти бяха невъзможни за изпълнение предвид обстоятелствата. PHOTO BY METINKIYAK/ISTOCK / GETTY IMAGES По време на болничния престой се налагаше да вземаме медицински решения, да се справяме с недоспиване и хронична тревожност. Аз изцеждах кърма по цяла нощ и цял ден. Съпругът ми трябваше да ходи на работа и да се опитва да продължава да функционира на професионално ниво, докато в същото време сърцето му живееше в кувьоз на 20 километра от него. И двамата се сблъсквахме с множество различни характери сред хората, грижещи се за синовете ни, изпитвахме болезнена нужда да заведем момчето си у дома, както и скръб, депресия, изолация, хроничен стрес, усещане, че животът продължава, а двете най-важни за нас същества са отделени от нас. Накратко, тези преживявания бяха рецепта за пост-травматичен стрес. В годината,…

                  Тайна общност? Родители на бебета в неонатологичното отделение Източник: http://www.nicuhealing.com/blog/preemie-parents-secret-society Спомням си първия път, в който влязох в неонатологичното отделение за интензивна грижа. Когато ми позволиха да отида, съпругът ми дойде с мен, показа ми дезинфектанта за ръце и ми обясни какво се прави за поддържане на определено ниво на хигиена. Влязохме вътре, където видяхме нашите дребни бебета, които бяха в противоположния край на отделението. Флуоресцентните лампи осветяваха сестрите, родителите и малките им миниатюри, подчертаваха тъмните кръгове под очите на родителите и се отразяваха в кувьоза на всяко бебе. Усещаше се как нотки на ужас изпълваха стаята, в която преобладаваше шума от алармите. Видях червените и зелени криви, отчитащи жизнените показатели на всеки един от моите синове, както и оборудването, което беше прикрепено посредством тръби и жици към телата им, издавайки своя монотонен тътен. Притиснах ръцете си към пластмасата на креватчетата им, страхувайки се да докосна собствените си бебета и в същото време стремейки се да ги уверя уверя, че съм там. Сетивната стимулация, която ме заливаше, беше непоносима, но много скоро щеше да се стане незабележима в ежедневната ми реалност. Огледах хората около мен, моята нова общност, и мога да се…