Здравейте, престраших се и аз да ви разкажа моята история, за да вдъхна надежда. В 26 г.с. ми се наложи да бъда приета по спешност в болница, тъй като имах обилно кървене без болки. След прегледа се установи, че имам 2 см. разкритие. Веднага ме включиха на системи за задържане. Моят АГ дойде веднага и ми каза да лежа без да ставам от леглото. Дори и до тоалетна не можех да ставам, защото трябваше да задържим детето възможно най-дълго. Започнаха да ми правят профилактики за бързо развитие на белите дробове, системите с магнерот за задържане не спираха да текат 24/7, вливаха ми и антибиотик за бебето ( не знаех какво точно. Единственото за което мислех е детето ми да оцелее.  Искаха да го задържат поне до 30 г.с., но в края на 28 г.с. седмица се роди дъщеря ми Рая. За щастие при раждането (нормално) изплака. Беше много тихо като котенце, но важното е че изплака. На 5-тата минута вече беше интубирана. Тя беше само 900 грама и 35 см. Първите 5 дни беше в спешно отделение на апаратно дишане. Първите 24 часа бяха критични. След това състоянието и беше стабилизирано и беше на кислородно дишане. На 41 ден от…

Здравейте! Казвам се Вася и съм майка на недоносено дете. Преди почти 14 години се появи моят син. Роди се твърде рано и твърде малък. Роди се в 28 г. с., само 900 гр. Бременността ми беше проблемна още от самото начало, но главно поради лекарска немарливост приключи с прееклампсия и отлепена плацента. Получих силен кръвоизлив и се наложи моето бебе да бъде извадено след спешно секцио. И аз, както много други родители на недоносени деца съм минала през ада. Детето ми се роди в малка болница, в малък град. Лекарите правеха всичко по силите си, но нямаха нужната апаратура. Беше ми обяснено, че шансовете за живот на детето ми са нищожни, защото нямат с какво да го интубират, нито пък имат хубав транспортен ковьоз и не се знае дали ще издържи пътя до клиниката в София. Но моят малък голям герой се справи и издържа. Издържа множество кръвопреливания, издържа множество инфекции, издържа многократно интубиране. За да може да диша сам, му е правена два пъти терапия със сърфактант. Справи се с подутите мозъчни стомахчета. Опроверга прогнизите на лекарите, че няма никакви шансове за живот. Опроверга и прогнозите, че най - вероятно няма да може да вижда. Моят малък герой…

[...] Всичко започна още в началото на януари 2019 г., след първия ми преглед при АГ специалист, който не беше моята, следяща бременността, лекарка. Още тогава получих прокървяване и се наложи болнично лечение и лек режим с повече почивка за месец след това. След този един месец всичко изглеждаше наред и ми позволиха да се върна към нормалния си начин на живот. Бидейки многоплодна моята бременност беше определена още в началото като високорискова. Близначките ни са монохориални диамниоти, което допълнително усложняваше щастливото бременеене. Тоест децата бяха в обща плацента и за щастие - в два сака. През цялата ми бременност бяха преглеждани многократно за трансфузионен синдром, от който, ние и лекарите, се притеснявахме най-много. От самото начало прегледите ми се осъществяваха на всеки 2 седмци, като половината от прегледите бяха пти фетален специалист - невероятната доц. Чавеева. Допълнително към всички възможни усложнения се добави и фактът, че съм с отрицателен резус фактор, което доведе до допълнителни изследвания и следене на антитела, както и куп допълнителни неща. Един хубав априлски ден, беше понеделник, се запътихме с моя съпруг на преглед. Лекарката ми се прегледа, показа ни децата на видеозон и ме изпрати при феталния специалист, със заръката там да проверят шийката…

Ние сме средностатистическо семейство, 2 деца, нормалните радости и семейни препирни, нормално ежедневие и рутина.....или поне в нашите очи изглежда така. Аз бях и "нормална" бременна жена, когато носех второто ни дете, докато не откриха "нещо" в мен. Варианти много-тумор, рак, миома.....каквото и да беше в онзи момент, се знаеше, че то ще е проблем за износването на бебето ми. И Денят дойде...."нещото" се спука и аз бях с перитонит в 29 г.с. Много е лошо, когато в такъв момент видиш, че докторите са панирани, хората, които трябва да вдъхват респект, вяра и спокойствите, избягваха моя поглед. Още преди малкият да се роди, знаех, че пътят няма да е лек. Той бе от "тежките случаи". Две години по-късно, аз още помня часа, в който звъняхме за информация, а емоциите ме изпълват и в момента. Аз звънях, за да проверя дали е жив, всичко друго беше без значение, най-важното беше да е жив. А когато не ми вдигнеха телефона, си представях, че точно в този момент се борят за живота му. Появиха се, разбира се, много усложнения, с които едно по едно всички се борехме. Последното препятствие, преди да си го вземем, бе операция на главата, при която даваха нисък шанс…

Здравейте, аз съм Михаела на 31 години. Майка на две щури момчета, второто от които родено преждевременно. Много дълго отлагах написването на нашата история, защото и до днес (година и девет месеца по-късно) ми е трудно да се връщам назад без да изпадам в същия ужас. И двете ми бременности бяха много желани и дълго чакани, първата много тежка, приключила с раждане в 36 г.с. заради прееклампсия, но без никакви усложнения за мен и бебето. Вторият път (шест години по-късно) вече бях наясно за какво да съм на щрек и бях по-спокойна. Това привидно спокойствие обаче бе разрушено на пух и прах когато на първата фетална морфология и БХС се оказах с риск за Даун 1:13 едва на 30 години. Последваха консултации с още двама лекари и последващ пренатален тест, който слава богу изключи всички съмнения. Но от тук нататък вече постоянно имах някакво ужасно предчувствие, че нещо не е наред. Следих бременността си паралелно при двама различни лекари. Пусках всички необходими изследвания и нещата уж бяха наред. Така в средата на седмия месец обаче се оказа, че плодът изостава в развитието с две седмици. Започнах прием на медикаменти и се надявах нещата да се повлияят. Една сутрин се събудих…